Култура българска

...Следният текст е дело на една невзрачна жена, която, с риск да загуби своята обикновена работа, посветена на промотирането (е, няма как, и моят изказ трябва да бъде модерен), промотирането на българската култура и изкуство в една ужасно западна столица; поемайки този огромен риск, посмя да изрази впечатленията си от некултурния начин на изпълнение на въпросната културна дейност...



Е мама му стара, направо ми иде да кажа, че само в България може да се случи такова нещо! Този път наистина! Театър на абсурда - открива се български културен институт и то не къде да е, ами в Лондон; открива се, за да изгради нов имидж на нашата не толкова известна държава - или по-скоро, на известната с не дотам хубави неща наша родна страна; и този културен институт се оглавява от не кой да е, а именно от Бай Ганьо на двадесет и първи век. С тази разлика, че този Бай Ганьо никого не разсмива и никого не забавлява, а напротив. Този Бай Ганьо вгорчава живота на прекомерно добри българи-идеалисти и изумява невинни чужденци-ентусиасти. Нашият Бай Ганьо е събрал в себе си най-лошото не само от българското, ами и от човешкото. С цялата си глупост, лудост и завист; с цялото си невежество, варварство и лицемерие, Бай Ганьо от новото хилядолетие се разполага царски с името на България и с имената на българските артисти, и гледа само как да изсмуче пари. Дори и да искаме да започнем начисто, скъпи мои сънародници, ние не можем, защото една група хора винаги ще имат бати или кака, стринка или вуйчо, които ще връчват в ръцете им цялата власт, която могат да пожелаят. И тези хора никога няма да се интересуват от отговорностите, които идват с тази власт.

Невзрачната и крайно безполезна жена не се страхува за себе си - за това, че самата тя е под Байганьова управа; дори не й е толкова жал за найните колеги, които редовно търпят Байганьова тояга. На невзрачната и крайно безполезна жена й е жал за България. България, която се мъчи да намери нещо по-добро за себе си и все се оказва в Байганьови ръце. България, която всъщност има много какво да покаже, но байганьови прояви гонят всякакъв интерес. Жал ми е за моята България. Защото моята България опитва, макар и с половин сили, тя опитва. И пак доникъде. Пак боксуваме. Бутаме, бутаме камъка нагоре по хълма само за да се търкулне пак до самото дъно. И сякаш никъде не стигаме. Сякаш нищо няма смисъл... И после се чудя поради что се срамят Лондонски люде да се нарекат българи... Поради что.