Красива романтична сцена. Мулен Руж. Девойката пее самотна на покрива. Всички сгради стоят по-ниско от нея. Кръгозорът й е широк. Вятърът я погалва по лицето. Заиграва се с косата й. Целува устните й и поема песента от тях, за да я понесе надалеч. Каква романтика! Каква свобода! Остава само луната да запее оперна музика и приказката ще е пълна. Но луната я няма. Не огрява тази лондонска „свобода”. Над девойката не се простира безкрайното нощно небе. Вместо него над града на свободата се разстила гъста бяла вълна. Като калпак похлупва острите върхове на ниските сгради. Свобода! Мулен Руж…
А девойката пее и плаче. И стоновете й се сподавят под гумите на черни таксита. Песните й издъхват в смъртоносната хватка на хиляди други мелодии. Ръцете й загрубяват от допира с хиляди други ръце. Устните й повяхват заради грешно раздадени хиляди усмивки. И хиляди хора се въртят около нея. Хиляди езици й говорят. От хиляди места я дърпат. На хиляди, хиляди дарява времето и грижата си.
А едно-единствено, простичко сърце пламти с едно-единствено желание. То иска един-единствен човек да дари с една-единствена кротка усмивка. Една-единствена песен да изпее и в една-единствена прегръдка да се приюти. На едни гърди да отпусне тежката глава и едно, едно-единствено сърце да слуша цял живот.
… Вятърът я погалва по лицето. Заиграва се с косата й. Целува устните й и поема песента от тях, за да я понесе надалеч. Дали достатъчно далеч? Дали ще полети нежната милувка, за да погали една-единствена топла буза?
Най-смешното е, че пак съм болна... :)
ОтговорИзтриване