Когато останеш насаме с мислите си...

Аааайде, Даяна, цял живот си била самотница, цял живот си гледала да избягаш от хората, дори от тези, които най-много обичаш, дори и без да искаш. На ти сега самота. Нищо не ти се прави. Багаж - майната му; чистене - може да почака (колко дни вече...). Успяваш само да си правиш дребните манджички, да си пиеш киселото вино и да си слушаш френската музика. На ти. Знаеш ли, това усамотение ме кара само да мисля. Да мисля, да мисля... Всяка песен ми носи нов спомен, праща ме на най-неочаквани места. И все ми се иска да се върна - само за малко. Явно има моменти в живота на човек, в които спомените преобладават в ежедневието, в които носталгията превзема ума и бъдещето става някак ... безинтересно. Когато няма хора, когато няма работа, когато никой не чака да полагаш грижи за него, остава само усещането за изминалото и преминаващото време. Без особен смисъл. Без цел. Без последствия. Само едно... празно. Празна чаша. Почти празна ботилка. И аз чакам. Чакам да дойде. То. Времето, когато... За мен остава все още надежда. За някои остава само разкаяние. За нещо ненаправено, за нещо неизживяно. За отнетото време. А за някои наказанието е оставащото време...