Аз, също

Излязох навън, за да посрещна дългата нощ, настанила се в града още от пет часа след обяд с намерението да властва най-малко до пет часа на другата сутрин. Все още скрита под навеса пред входната врата, усетих мириса на невидимия в мрака дъжд. Нямаше и следа от мистичната картина на деня, напомняща ми на потънал в мислите си стар мъдрец. Тъмнината се бе просмукала във всичко наоколо, позволявайки ми да ползвам всяко друго сетиво освен зрението. Механично прекрачих трите стъпала пред мен и веднага усетих влажния допир върху кожата си. Дъждът по тези географски ширини винаги е много коварен. Не се отличава с особена сила. Никога не те бие през лицето и не е студен. Не те предопреждава да бягаш от него. Напротив - той винаги е мек и нежен. Успява да те заблуди, че искаш да ходиш под него. Всъщност, ти едва го усещаш, докато не мернеш отражението си в някоя витрина и не видиш, че приличаш на току-що излязъл от банята. Точно такъв дъжд започна да се сипе над главата ми, когато стъпих на тротоара. Тих, но настоятелен и, както разбрах след няколко метра, доста силен. Само след няколко секунди косата ми беше вече напълно мокра, а дрехите плътно прилепнали за кожата ми. Най-разумно изглеждаше да се обърна и да се прибера отново вкъщи на сухо, но само след минути в кино Люмиер започваше филм, който исках да гледам. Не че знаех нещо за филма, режисьора или някой от актьорите. Просто тази вечер трябваше да отида в кино Люмиер. Така бях решила... Така че ускорих крачка, започнах даже да бягам, но скоро стигнах до тясното ляво платно на улицата до нас, което по това време на денонощието приличаше повече на магистрала в Германия, отколкото на градски път. Бързащите към дома шофьори рязко прекъснаха спринта, който бях решила да направя до киното, за да запазя поне част от себе си суха. След петте минути, които прекарах на улицата, чакайки потока от коли да намали, загубих всякакви такива надежди. Започнах искрено да се забавлявам на комичния образ, който най-вероятно представлявах. Все пак бодро продължих към киното с мисълта, че ще мога и аз да оставя следа там, макар и мокра.
След десетина минути успях да се добера до там, задъхана и мокра до кости. На касата една симпатична жена на средна възраст съчуствено ми се усмихна и изчурулика нещо на френски, което не разбрах. Смутено и отговорих с едно нескопосано изречение на английски, което след нейната птича песен приличаше повече на кучешки лай, отколкото на човешка реч. Очаквах заслужено да накаже невежеството ми с грубо отношение или поне със студен поглед, на които, бях чувала, французите са способни. Но тя запази същата усмивка на лицето си и същия тон на гласа си, което ме накара да се чувствам още по-виновна, че не съм научила този красив нейн роден език. За мое щастие, билети за филма все още имаше и след малко вече изкачвах стълбите към залата на киното, оставяйки, както предполагах, дъждовни следи след себе си.
Още няколко минути и светлините в залата угаснаха. С тях започна да затихва и глъчта от испанска, френска и британска реч. И ето - настъпи и любимият ми момент. Този, в който изведнъж всички хора изчезват и в салона оставате само ти и екранът. Точно този момент, в който разбираш, че ти предстои да навлезеш в един друг свят. Не знаеш какво те очаква, не знаеш как ще се чувстваш след като филмът свърши, но точно в този миг усещаш промяната...
Светът, в който попаднах, ми беше наистина напълно непознат. Главният герой в него беше човек със синдрома на Даун. Това заболяване, кръстено така на първия лекар, който го диагностицирал, се описва като генна мутация или деформация при хората, която води до физически и умствени увреждания, както и до по-кратка продължителност на живота. Редки са случаите, в които хора със сидрома на Даун прехвърлят 50 години. И макар средната дължина на живота им да се е удвоила за последните 10 години, начинът, по който го прекарват, не е много променен. Тези т.нар. болни хора обикновено не живеят като част от човешкото общество. Малко от тях ходят на училище, за работа не става и дума. Повечето остават под покровителството на родител или настойник до края на живота си. И въпреки че могат съзнателно да мислят, чувстват и комуникират, не може да се каже, че водят пълноценен начин на живот. Нито че им се дава подобен шанс. Филмът, който гледах, разказваше за хората с такава диагноза, но ги разглеждаше не като научен обект, а като обикновени човешки същества. Хора с мечти, чувства и силно себеусещане, с чувство за хумор, с желания и амбиции. Хора, пълни с живот и потенциал за развитие. Хора, търсещи щастие. Както всеки един от нас.
Без нито капка дотежаващ драматизъм, Yo, tambien ("Аз, също")показва как човек с такава диагноза може да завърши университет, да започне работа, да се радва на баскетболни мачове и дори да си позволи да обича и то да обича "нормална" жена. И как тази жена може да отвърне на чувствата му. Но филмът не бяга към фантастиката и не ни нахлузва розовите очила. Макар и много забавен и симпатично оптимистичен, той вярно се придържа към реалността, където хората със синдрома на Даун съществуват отделно от тези с нормалните 46 хромозома в кръвта. Явно е ужасно трудно за човека да приеме това, което е различно от него. Трудно му е да последва сърцето си особено ако то го води срещу обществените норми и разбирания. Изглежда за него е по-лесно да послуша вродения инстинкт, който го съветва да се отърве от непознатото и да се хване здраво за "сигурното".
А аз си мислех, че точно умението да устоиш на първичния инстинкт и да се ползваш от интелекта си отделя човек от звяр...
Само два кратки часа продължи гостуването ми в този друг свят. След като те изтекоха, светлината в салона започна бавно да се усилва, а хората - да се разотиват, приказвайки на най-различни европейски езици. И аз, също като тях се отправих към изхода. Навън отново ме чакаше пропитият с влага въздух и лъжливо кроткият дъжд. Чакаха ме потоците от коли, сляпото небе, мълчаливите малки улици. Всичко - до болка познато и все така "нормално"...