Мерло

Считам, че ми е позволено да се отдам на размисли по случай годишнината ми, макара че тя вече отмина и по българско, и по английско време. Смятам, че не е нескромно да спомена колко много пораснах и колко научих през изминалата година. Вярвам, че би могло да е полезно за някои, ако спомена част от опита, който натрупах за тези 12, или може би повече, месеци.

Преди всичко научих, че човешките чувства са много истински, но прекалено силни, за да ги възприемем. Затова в повечето случаи те ни изглеждат пресилени и преувеличени. Често ги отричаме, а ги признваме само тогава, когато са изгодни за рационалното ни мислене (не бях използвала тази дума много дълго време). През изминалата година изгубих един рационален човек (за което в никакъв случай не го обвинявам, напротив - уважавам го за това, че бе искрен с мен (или поне се опита)). В момента достигам кулминацията на щастието си с друг - още по-рационален - мъж. Не ме е страх да кажа (за първи път от четири месеца), че обичам този мъж. Той ми дава спокойствие и сигурност, за каквито не бих могла и да мечтая. Но дали виждам бъдеще? Не и ако погледна през неговите очи. Надеждата винаги остава, разбира се. Тя е моят вечен спътник. И до края, и след края ще вярвам в светлостта на бъдещето. Просто съм такава. Надявам се за мен и този човек да не настъпи край, но спомня ли си надеждите за този преди него, някак се обнадеждавам. Разбира се, миналото не бива да ни служи за мерило - все пак всеки е различен и не всичко се повтаря, но то - миналото - винаги успява да се промъкне в мисълта ни.

На миналото си бих казала, че бихме могли да сме щастливи заедно. Зная, че можехме да създадем прекрасно настояще. Но сега, след като е минало, ще кажа - продължавай напред и позволи на мен също така да вървя все напред. Позволи на мен също толкова да се раздвам на моето настояще, колкото, надявам се, ти се наслаждаваш на своето.

Миналото си бих искала да срещна отново, макар да не вярвам, че то ще ми се зарадва. Бих искала то е е част от моето настояще, макар да виждам това по-скоро в своето бъдеще. Щастлива съм, че миналото ми е такова, кавото е, но желая то да остане там.

От сърце пожелавам на хората да не съжаляват за нищо, което им се е случило - особено за това, което не е зависело от тях. Защото то е най-истинско - то им е пратено, и пратено не без причина. Пратено с  мисия. Аз вярвам в мисиите. И макар речта ми да изглежда пиянска и накъсана, аз искрено вярвам в предопределеността. Така че - не съжалявайте, хора! Няма за какво. Всичко е трябвало да се случи, дори греховете ви са част от Божия план. Целта може би е да съжалите за тях, но никога не страдайте прекомерно, защото това никому не е от полза. То само разрушава. Говоря от опит. От скромен, двудесетилетен опит.

Уморих се да пиша тази вечер, но ще продължа. Бях спрял само защото мислех, че така ще скъсам с миналото. Но самото писане ми липсва - онова, което не е за никого. Онова, което потъва в мрака на собствените чувства. Онова, което издига неясния ми дух и за миг му дава лик и сянка. Всичко, от което се нуждае.