У дома

Искам да се прибера у дома.
Знам, че ще видя безброй разбити улици и още повече разбити надежди,
и още повече разбити животи, и още повече разбити мечти, но искам,
много искам да се прибера у дома.

Искам да видя онези лица.
Знам, че са от мъка повехнали и от немотия изгубили цвят,
от озлобление набръчкани, от отчаяние изкривили черти,
от отвращение навели поглед, от примирение загубили глас.
Но искам,
все пак искам да видя онези лица.

Искам да помня
тролеите,
трамваите,
такситата,
влаковете,
дъхът на оцет и цигари,
улиците,
магазините,
кафетата,
библиотеките,
миризмата на мухъл и прах.

Искам да погледна тъгата в очите,
искам да знам, че това съм и аз.
Искам да усетя, че в дома ми съдбите
са част и от моята лична съдба.

Искам безмилостно да напомням на себе си
коя съм аз, от къде съм дошла,
искам да дълбая в душата си белези
като тези по мъчната моя земя.

Искам -
да се прибера у дома.
Дори и да казвам,
че никога повече няма кракът ми да стъпи на тази покварена почва,
пак искам да се прибера у дома.
Пак искам да чуя изнервени спорове в късния час на нощта
под тънкия покрив на някоя пуста трамваена спирка.
Пак искам някоя възрастна дама със солени, трептящи очи
да извади портфейла със снимките на рано погребания си син.
Пак искам някой наивно да каже, че вярва в чудото на съня,
че вярва, че в живота му има много прекрасни чудеса.

Как искам да си ида у дома!
Искам да плача горчиво за несправедливостите на тази вселена,
за тежестта на този живот,
за грозотата на тази планета,
но само,
единствено
да съм
у дома.

Искам
да съм у дома.