Когато изведнъж разбереш...

Хора се променят, хора си отиват, хора те забравят, хора се понасят по течението на живота далеч, далеч от онова, което е било... И аз, ще кажеш, се променям, всичко около мен е различно. Но не, аз съм си същата - съвсем, съвсем същата - и не мога да повярвам как може толкова хора да са същите и все пак всичко да е толкова различно. Колкото повече усещам, че губя - и отдавна съм загубила - близки хора, толкова по-бедна и слаба се чувствам. Нима мога просто да ги заменя? Повечето са на хиляди километри от мен, би било логично да постъпя така. Но празнотата си остава. Веднъж един човек запълвал ли е място в сърцето ти, след него винаги е празно, колкото и други да има. А от спомените така боли. Но това е животът, ще кажеш, няма как. И най-вероятно ще си прав. Няма как. Но тези думи никак не ме карат да се чувствам по-добре. Само успяват да ми напомнят, че в живота винаги всичко си отива. Тъкмо посегнеш да го докоснеш с пръст, и то си е отишло. Аха, да кажеш "Щастлива съм", и моментът вече го няма, а твоето щастие е само в спомена от миналото и представата за бъдещето. Нищо чудно, че старите хора така лесно плачат. Толкова много се е случило, толкова хора и моменти са си отишли и така тежи... Липсата е така жестока. И макар да имам много, пак боли. Ах, как искам да съм една от онези хора, които не се привързват толкова и които се радват на промяната. Аз, въпреки щастието си, не спирам да мисля, че никога повече няма да се случи. И никога няма да бъде същото.