Понякога и ангелите падат

Понякога и ангелите падат. И боли. А аз паднах от високо. Летях сред чистотата на безкрайния простор, издигах се така високо, реех се свободно като птица, неподвластна на земните закони и щастлива. Но ме видяха и започнаха да стрелят – безмилостни и завистливи, безумни, слепи, глупави. И аз паднах.
Паднах сред лайната на земната сган и се разболях от свински грип. Сега кървя и кашлям, и горя, потънала в тор и човешко-свинска смрад. Тялото ми – някога непокорно-безтегловно, сега е посивяло и посърнало, до сущ като техните. А горчива пот и горещи сълзи измиват единствено прахта от лицето ми, за да го виждаш, за да те гледам.
А ти ме гледаш миловидно-беззащитно, безпомощно и неразбиращо. Обвиняваш мен, че паднах просто защото не знаеш. Нищо, аз разбирам. Не ги видя, че стрелят, защото беше заслепен от мойта свобода. И затова ми я отне.

. . .

Не, че и друг път не съм тънала в лайна. Напротив, хората често обърсваха калта от обувките си о мен, мислейки ме за добра изтривалка. Нищо, нека – всеки понякога има нужда да изтрие калта от краката си и да продължи на чисто. А когато аз можех да предложа помощта си да пречистя тези нещастни същества, бях повече от щастлива, но единствено защото знаех, че някога – било то и само на сън, аз щях отново да полетя, издигайки се далеч над калта и мръсните обувки.
Ти видя моя безразсъден полет и му се възхити. Не, че и ти не беше летял, не, че не беше виждал и други да летят. Но в твоите очи моят полет изглеждаше някак различен. Дали бях летяла по-високо от другите, или по-рисковано ниско, дали полетът ми беше по-изчистен или по-игриво хаотичен? Не казвай, не искам да знам, не е важно. Понякога мислим повече, отколкото трябва.
А ти не си мисли, че ти си виновен. Не ти стреля по мен, не ти ме зарови в калта. И недей да се тревожиш твърде много за мен. Аз ще се справя, аз оцелявам. Мръсотията ще се плъзне по тялото ми като по люспи на риба и отново ще се гмурна в дълбините на другия ми свят. Не си виновен, не мисли!
Аз просто съм друга,
от другаде идвам
и другаде отивам.
Друга е моята мисия и друга – моята душа.
На другите посветила съм живота си,
от други нямам нужда.
Другаде ще ме намериш,
но друг път ме търси.

. . .

Макар от време на време да съм слаба и да те моля да си тръгнеш (а аз го правя само за да не ме гледаш такава), никога няма да те оставя. Просто няма да ме виждаш, защото цялата ще съм покрита с кал, но ще съм там и ще съм същата. Няма да моля за прошка. Все пак понякога и ангелите падат.




. . .



Страдаш ли, страдаш, душо проклета!
Страдай! Не го заслужаваш.
Песен отеква на клетница клета.
Кълни! И нека да страдаш.

Молиш, измолваш светии неверни.
Коленичи! Пред олтара небесен
песен на песните пей, достолепни.
Изгрей! На небето със песен.

Грозен погрозняваш от ден, та на ден
все повече. С пръстта се изравняваш.
Сива посивявам ден подир ден.
Проклета съм! Пепел въплъщавам.

Но знаеш, надявам се, от пепелта се издига
Феникса. Красив и достолепен.
А крехка тревичка срамежливо повдига
пръстта - кръговрата небесен.

Пък, нека си ходим с тебе измъчени.
Старци! Грозни, посивели.
Знаейки, че някъде летят безгрижни
душите ни, красиви и бели.