Лондонски пасаж

Гледали ли сте документални филми за живота под водата? Сигурно сте виждали тези красиви пасажи от малки и средно големи рибки, които се носят като жив облак сред океанските и морските води? Сигурно сте наблюдавали с интерес начина, по който криволичат из сините дълбини и как винаги в идеален синхрон завиват ту наляво, ту надясно? И сигурно сте се възхищавали също като мен на тези тъй обикновени рибки, мислейки, че те са толкова уникални с тази си особеност? А аз пък имах честта да бъда част от един такъв пасаж. В моя случай рибите бяха лондончани, уплашили се от внезапната тъмнина, която изненадващо намериха обгърнала града, когато излязоха от театъра, и бързащи да се сгушат в уюта на светлите си домове. Лондончани се движеха точно като онези рибки - на големи облаци, отклоняващи се наляво и надясно. Тълпата поддържаше едно и също темпо, разкъсваше се понякога било то заради някой светофар, или спирка на тротоара, като по този начин формираше странно красива хореография.
Аз вървях заедно с "рибите". Следвах техните стъпки, гледах ги как взимат всяка листовка или списание, които им се изпречат, поглеждат ги, а после ги оставят на първото място, оказало се на нивото на ръцете им. Всичко това разбира се правеха без да забавят крачка нито за секунда. Някои рисуваха малки невинни дъги в ляво, за да си вземат от току що изкарания вечерен вестник, чиито бройки се изпаряваха като топъл хляб в гладни години. Все още се чудя защо мъжът, който редеше вестниците на импровизираната маса, хабеше толкова излишно гласа си, за да разгласява за новопоявилите се на картинката листи хартия. Тези лондонски кучета надушват толкова майсторски миризмата на прясно отпечатано мастило. Изумяват ме с тези си качества.

Бях напълно погълната от този поток от хора, но не чувствах, че се задушавам от премногото човеци. В перфектно подредения пасаж всеки запазваше личното си пространство без да нарушава това на другия. Вървях редом с тези хора - толкова незабележима и толкова щастлива. Вървях сама. Сама бях отишла на театър и сама си тръгвах от него. Бях сама, но не самотна. Това беше един от онези моменти, в които самотата се превръща в най-романтичното нещо на света. Пък и не бях съвсем сама - пътуването ми сред рибите протече под акомпанента на престария ми любовник Блънт. Може би той допринесе повече за романтиката в атмосферата, отколкото моята самота. И точно в кулминацията на една моя много любима негова песен, когато завивах покрай Трафалгар скуер, нещо внезапно наруши реда в пасажа. Пред очите ми изскочи нещо, което ми се стори по-красиво от перфектността в хореографията на рибите. Беше фонтана по средата на площада, придаващ на скучната вечерна тъмнина синьо-виолетова окраска. Така величествен и безкомпромисен! С такъв ентусиазъм изхвърляше водите си високо във въздуха, позволявайки им да летят. С такава смелост надприказваше и изнервения трафик на колите. Така силно бе присъствието на този буен фонтан на фона на дребните, криволичещи, еднакви риби. Толкова силно бе влиянието му над мен, че ме накара да забавя крачка и да спра, да спра, за да се полюбувам на величествения му лик. Да спра и да наруша правилата на пасажа.
Дълго време просто стоях и наблюдавах буйните води на фонтана. Прекланях се пред неговата красота. Вече бях забравила какво толкова харесвах в танца на рибите. Тогава разбрах, че аз не принадлежах на пасажа. Мястото ми никога нямаше да бъде сред онези "тъй обикновени рибки". Моето място беше при бурните води на фонтана, които се издигаха безстрашно нагоре и после още по-безстрашно се гмуркаха обратно в дълбините. Разбрах, че моето място не е нъде по тези улици. А после..
После песента на Блънт свърши и автобусът ми на два етажа дойде. Качих се на втория етаж.