Прибрах се у дома. И всичко си е същото, както го оставих. Нищо ново не видях. Отново диворастящата трева и зелените дървета в крайния квартал. Отново панелените блокове, ленивият трамвай, сърдитите продавачки на билети. Същото метро, същият център, същият стар парк и стари театри. Същите автобуси и пусти улици в следобедния пек. И приятелите ми са същите. И София е същата...

Не, не е същата. Не е моят дом. Ето, минавам през нея с моя междуградски автобус. Но не през нея минавам, а покрай нея. Тя сякаш не живее с мен и не диша с мен. Сякаш е мираж, там, някъде, някога... Тя следва своя ритъм и сякаш аз не съм част от него. Тя сякаш не ме забелязва. Сякаш съм застанала пред огромна витрина, от едната страна е прозорец, от другата - огледало. Аз я виждам, но тя мен не. Ето я - същата, чакам да ме прегърне, да ми стане топло. Същата е. Моята София. Но празна. И защо отново тази болка, която ме раздира като нож вътре в гръдния ми кош? Нещо липсва.

Поглеждам телефона. Няма пропуснати повиквания. Какъв е смисълът да му звъня отново? И за него мен ме няма като за всички други. Отидеш ли си веднъж, няма те завинаги.

...

Искам да изчезна, да стана на пръст, която да пропускаш през пръстите си. Искам да стана стръкче цвят, което вятърът да отнесе преди да си го помирисал. Искам да съм висока и стръмна планина, която да не посмееш да изкачиш. Искам да съм бурно море, коетъо да блъска вълните си със страшна сила в скалите. Да ме гледаш и да те е страх да се потопиш в дълбините ми.

Стори ме на пясък, който да влиза в очите му, Създателю. Стори ме на птица, която да бяга от погледа му. Стори ме на мъждукаща звезда, която да търси сред милионите други. Нека бъда кошута, която да побягва, когато изпука клечка под ходилата му. Нека съм четирилистна детелина. Да ме мечтае и да ме търси, а аз да се гуша в храсталаците до него. Скрий ме на небето под ангелско крило. Да не може да ме стигне. Вземи ме, Създателю. Върни ме в недрата на планината, където се родих. Върни ме в майчината ми утроба. Не искам вече да ме има.

...