Пътувам в червен лондонски автобус. Намирам се посред вечерно лондонско задръстване. Оглеждам се наоколо, търсейки границата между черното небе и черния асфалт. Няма я. Дъждът я е измил.
Навън лондончани крачат динамично, бързайки за домовете си. Половината порят въздуха с черни чадъри, а другите просто са се уморили от борбата с безмилостния вятър, свалили са чадърите, навели са глава, покрили са я с качулка и така, почти изчезнали в палтата си, вървят срещу капките, които ги шибат упорито по лицата.
Стъклата на автобуса са заприличали на решетки заради дъждовните капки, които се стичат по тях. Само не знам тези решетки защитават ли ме, или точно обратното..
Минаваме покрай парка – аз и шофьорът. Винаги в тази част на града всички вече са слезли от автобуса. Паркът е мрачен и мълчалив. Даже тук усещам хладния полъх, който се носи от него. Винаги излъчва студ този парк. Но макар и студен и неприветлив, той все ме привлича към себе си. Приканва ме да потъна в необятните му бездни.
Обичам го нощем, когато e заключен и няма хора вътре, когато е толкова тъмен и недосегаем за уличните лампи, потънал в сенките. Стига ми да видя това тъмносиньо замъглено пространство с тук-таме тъмнозелено от тревата и дърветата и тръгвам към студенината. Хващам решетките, прескачам оградата и изчезвам в сянката на мъглата. Вече съм влязла в друг свят. Не чувам шума от улицата, не виждам забързаните хора и автомобили. Вървя по алеите. Навлизам все по-навътре в мрачната гора. Усещам ярка светлина как лази по гърба ми. Виждам издълженото си тъмно отражение на бялата земя. Обръщам се. Виждам силните прожектори от концертната зала-монумент Роял Албърт Хол, които осветяват мижавия ми силует. Гледам хипнотизирана как лъчите им се прокарват покрай величествено красивия паметник, който винаги ми е приличал на църква, oчертават образа му и заставят очите ми да гледат. Отгоре в полукръг като ореол го обграждат клоните на дърветата от двете страни на алеята. А над тях скромно-достолепно, с цялото си величие и красота е изгряла пълната бледо-синкава луна. Красота!
Ниско долу по земята пълзи студената мъгла и гъделичка краката ми. Дали от нея, или от гледката пред мен аз потръпвам. Замръзнала на място, стоя. Иска ми се да продължа разходката си до края на парка, но не смея да обърна гръб на почти божествената картина пред мен. Ще ми се да тръгна към светлината, но не посмявам. Страх ме е да не разваля магията. Затова стоя…
Няма коментари:
Публикуване на коментар