Облак от метал, тухли и прах

Имах един приятел. Кирил. Той много обичаше коли. Всъщност не съм виждала толкова влюбен в колите човек. Всеки път когато се докоснеше до кола, нещо ставаше с него. Очите му светваха, лицето му грейваше, сякаш целият се оцветяваше в по-ярък тон. Даже ми се струваше, че се повдига на няколко милиметра над земята всеки път когато му се даваше възможността да се качи в автомобил. Толкова беше щастлив. Отнасяше се към колите като към нещо свято, грижеше се за тях и ги уважаваше, и пазеше. Случваше се от време на време някой негов приятел да му даде да покара своята кола. Тогава Кирил умираше от щастие. Имах чувството, че живееше за няколкото минути, които прекарваше в колите. Но за съжаление си нямаше своя собствена кола. Не, че нямаше пари да си купи. И от липса на избор не можеше да се оплаче. Но Кирил нямаше своя кола. Просто нямаше.
Един ден един стар човек го помоли да му помогне да построи ограда около дома си. Кирил обичаше да помага, а човекът сам не можеше да се справи, пък нужда от ограда имаше. Затова моят приятел се съгласи. Помня колко дълго строиха тази ограда. Редиха тухла по тухла ден подир ден и седмица след седмица. Понякога стояха до късно през нощта. Почти забравиха всичко останало, което трябваше да вършат. Все строяха ли строяха... Накрая успяха - построиха оградата. Направиха я висока и здрава. И бяха доволни.
Човекът благодари сърдечно на Кирил и в знак на благодарност реши да му направи подарък. Дари го с единственото, което Кирил някога истински е желал. Подари му кола - хубава, лъсната и само негова кола. Този път не се налагаше да заема нечие возило, да му се порадва и да го върне на собственика му. Този път имаше своя собствена кола.
Мигновено се метна на автомобила, безкрайно благодарен на стареца, дарил го с неземно щастие. Натисна газта и полетя по улиците на града с безумна скорост. Усещаше с цялото си същество как бързото ускорение напираше и прилепяше цялото му тяло за седалката. Сетивата му се бяха обострили и чувстваше всяко малко трепване с двойна и тройна сила. Беше щастлив, определено беше щастлив хванал безразсъдството за ушите.
Преди да се усети беше пропътувал стотици километри. Беше фучал през магистрали, полета и черни пътища. Беше усетил сладостта на пълната свобода. Пътят обаче го върна отново в града. Но Кирил вече не можеше да приближи крака си до спирачката, въпреки че улиците криволичеха, светофарите светеха, а пешеходците псуваха след лудия шофьор.
Уж беше хванал волана здраво с две ръце. Уж държеше своя автомобил под пълен контрол. Уж всичко беше толкова хубаво...
След като гумите му изсвистяха на поредния завой, Кирил видя пред себе си оградата, която до скоро неговите две ръце редиха тухла по тухла. За милисекунди осъзна, че колата му летеше към къщата, където старецът в момента пиеше чай. И точно с милисекунда закъсня да обърне волана на следващия завой. Автомобилът се понесе право към оградата. Страхотен писък на гуми и хора отекна. Кирил мина през оградата, разбивайки я на съвсем малки парченца. За съжаление преградата не спря колата. Тя се вряза право в сърцето на къщата. Облак от метал, тухли и прах закри светлината на слънцето.
А Кирил не беше сам в колата...