Христофоров (кити Мила с една ръка, понеже тя се обляга на рамото му и той я обхваща с левицата си). Любовта, истинската любов, много често пристъпва прага на гроба с радост като праг на брачна стая. Какво знаем ние! Може би онова слияние на душите, към което хората се рват тъй мъчително, може би то е възможно само там. В предчувствие на туй, когато около нас заглъхне всеки шум... може би в предчувствие на туй човешката душа копнее по друг един свят... Често ние долавяме у себе си някакъв невнятен говор, който е сякаш една молитва за смърт. Ти обичаш ли смъртта?
Мила (го целува внезапно, после се заема да постави в петелката на палтото му няколко теменуги, които е взела от кръста му). Аз обичам само тебе. Аз мразя смъртта и се боя от нея. Как например бих отишла там и да те оставя - тебе! - тук? (Той прави движение да и целуне ръката, но тя, поставила вече цветето, подлога на устните му двете си ръце.) Но ако ти би отищъл преди мене, аз бих я обичала смъртта... защото ти би бил там... би ме чакал... (Сълзи бликват от очите й.)
Христофоров. Какви са тия сълзи!
Мила. Не обръщай внимание. Напоследък те идат някак по своему, без сама да зная какво чувствувам в момента. Подире, след като сълзите престанат, някакъв страх ме обзема, студ и страх. И тогава аз познавам какво си ти за мене.
Христофоров. Каквото си и ти за мене.
Мила. Не, Христо. Непременно има една разлика. Аз казах веднаж и на Чудомира. Ти имаш своите широки мъжки интереси: обществена дейност и още много нещо. Аз - аз имам само тебе... Аз те чакам просто като съдържание на моя живот... Много често съм мислила: може би от мене не излезе един човек, какъвто тряба, зная ли! От жената се изисква толкова нещо - и като се виждам... Чета - и като се сравнявам...
Христофоров. Мила, не знам дали бих те обичал друга!
Мила. Че аз нямам достатъчно характер дори за днешните обстоятелства! Но то се обяснява; погледни само: бях в гимназията, съвсем дете между децата...
Христофоров. Когато аз се вмесих в твоя живот? (Унесено.) Наистииа ти тряба да си била то-гава съвсем малко момиче, почти дете. (Усмихнат.) О, тряба да ми е приличало - мене, като бях на двайсет и седем години... (Вмислено.) Странно нещо, аз нивга през онова време нямах едно чувство тъй или инак стеснявано от твоята ранна младост. Струва ми се, че винаги си била такава, каквато си днес. Любопитно, тогава приказвах ли с тебе тъй, както сега? Да, никога не е било по-иначе...
Мила. Никога не е било по-иначе.
Христофоров. Ние бяхме на разходка към обсерваторията - г-н и г-жа Петрович, Стефан и Елисавета. Ти ми разказваше за една своя злополука при класна задача и каза внезапно, че би желала да бъда твой учител. Тои ме погдедна тъй... тъй смело и свободно... То бе едно мигновение. Нима дотогава аз бях мислил, нима дотогава ти беше мислила... (Мила утвърждава с глава.) Да?! Аз ти стиснах ръката...
Мила. - и ние се загърнахме в една обща тайна. Тайната на нашата любов. И аз останах едно не значително момиче - едно съвсем незначително и затворено момиче... Сега виждам,: за да бъда насаме с моята сладка тайна, аз бягах от хората, или пък ако отивах между тях, то беше - тебе да търся.
Христофоров. Както и аз, Мила.
Мила. Не, Христо, у мене това е непременно другояче. Няма мигновение, през което да не съм мислила за тебе. Повечето време ти си далеч от погледа ми - но аз те извиквам во въображението си, аз те питам, отгадавам. И погледа ми никога не може да те обхване. Какво съм аз? Моя дух покрива само няколко нищожни частици от тебе.
Христофоров. Ти не познаваш себе си...
Мила (прекъсва). Аз се познавам. Не съм правила нищо друго освен да диря в себе си онова добро и светло, което бих могла да ти донеса и дам. Видиш ли, как свободно говоря за това - аз?Аз се слушам и сама се учудвам. То се дължи, види се, на тая продължителна работа, да търся в себе си, дето... дето намерих много неща, но така противоречиви... Аз на зная кое да нарека добро и кое лошо, кое светло и кое тъмно. Аз имам нужда от твоето присъствие, Христо, от твоя поглед... от твоето дихание... Сякаш душата ми е една пустиня, в която може да цъфне живот само след като я ороси твоето дихание. Но имам ли аз душа? Струва ми се, че съм едно бездушно тяло, само тяло, което чака твоята душа, предопределена да се въплъти в него.
...
Мила (сякаш бълнуваща). Какво казваш? Говори. Твоя глас е тъй особен днес. Когато ти говореше, аз не слушах, а виждах. Виждах бистри струи... Когато ти говореше, аз чувствувах като жаден човек насън... като жаден човек, който се навежда над един поток, пие и все пак гори от жажда. (Поглежда пръста си.) Но тъй - аз като че натопих устните си в потока... Ти ме щадиш. Изобщо, ти си много деликатен с мене. Бъди груб.
Христофоров. Какво говориш!
Мила. Да, груб, Вие, мъжете, сте груби, когато мразите. Бъдете груби, когато любите. Колко пъти съм искала да те разсърдя... И ако някога си ме мъмрил, то е било радост за мене.
Христофоров. Нима съм те мъмрил?
Мила. Ето видиш ли - наместо например да ми заповядаш да млъкна, защото, навярно, глупости приказвам!... Чакай!- запали си една цигара и тогава говори.
Христофоров (се эасмива и изважда цигари). Аз бях забравил...
Мила. Аз никога не мога да си представя тебе без цигара, эащото всякога съм те гледала да пушиш. Сега, откакто съм тук, ти не запуши и в чувството ми имаше нещо... оставаше нещо...
Христофоров. За твоето чувство мене липсваше нещо?
Мила. Да. Така, пуши... Идвало ми е наум да поискам да оставиш пушенето. Не съм го сторила, защото съм се бояла да не ме послушаш. Сега, като те гледам, аз сякаш си обяснявам това..'. Аз съм те ревнувала от цигарата - и същевременно съм се бояла да не би без цигара да не приличаш на себе си. И още, да не се лиша от своята ревност, от тая малка болка.
Христофоров (я гледа продължително).Чувствувам желание да те отнеса накрай света и да бдя над тебе... ревнувайки те от слънцето, което те грее... пазейки те от вятъра, който те докосва.
...
Няма коментари:
Публикуване на коментар