И тогава всичко ще изчезне...

Преди време един мой текст, който записах на белия лист в просъница и който едва ли се радва на особена литературна стойност или на някаква поетичност, предизвика дискусия, някак твърде бързо потънала в мъглата на интернет пространството. В този разговор, продължил в главата ми много по-дълго отколкото на страницата в блога, получих съвет да не пренасищам творбите си с митологични образи, а вместо това да оставя само един и по този начин да осигуря по-леко дишане за своя текст. Аз приех този съвет, но го приложих не в създаденото вече стихотворение, а в последвалото ми, така наречено творчество, както и в личния си живот. Последното предполагам е логично, тъй като "творчеството" отразява именно личния ми живот. Но както споменах и в закъснелия отговор на този съвет, митологията избра да ме напусне. Отлетя. И всичко стана толкова обикновено и доста простовато. И си помислих, че единственият свят, който съм познавала, е бил сънят. Познавала съм го толкова добре, че сега, когато се намирам заклещена в нормалния за всички други свят, аз чувствам съществуването си ужасно безпредметно. И се чудя аз ли съм в грешка да милея за тази земя, която другите познават като забавление за през нощта, а аз наричам дом? Как дефинират това моето - лудост? Или може би познатият човешки стремеж към онова отвъд? И ето, сега си припомням друг мой текст, родил се не в просъница, а в дълбок, спокоен сън. Той отново предизвика отговор от същия този човек, вероятно избрал като мен да губи времето си в размисли за това, което крие крехката завеса. Наивно повярвали в убежденията си, както децата вярват на въображаемите си игри, ние двамата се съгласихме, че светът може безпогрешно да бъде поделен на две части - това, което разбираме, и това, което не разбираме. Колко просто, нали? А мога ли да предложа един още по-прост аспект на теорията? Светът може безпогрешно да бъде поделен на две части - тези, които разбират всичко, и тези, които не разбират абсолютно нищо. Аз зная, че това е истина и ще продължавам да го вярвам, пък нека бъда критикувана за черно-бялата окраска на своята картина. Когато се разтворя в черната дупка, вече никой цвят няма да ми е понятен. И вече няма да деля света на две...