Все едно и също...

Предполагам, че нищо не разбирам. Нито от живота, нито от хората, нито от себе си. Не разбирам това, което ми се случва,не разбирам и защо някои неща ме подминават. Ясно ми е само, че никога няма да съм наясно. Май това беше казано някога от някого… Изглежда пак ще бъда обвинена в кражба на идеи… Все ми се струва, че ние хората сме обвързани един с друг много повече, отколкото ни се иска и мисълта ни доста често тече в една посока. Даже съм склонна да мисля за нас като за едно същество. Един интелект, много емоции и много пътища на мисълта. Но все пак ние сме едно. Една малка проекция на вселената, в която всеки дърпа към избраната от него страна, всеки се стреми да избяга. И вселената се разширява, и се разширява до момента, в който напрежението не стане твърде голямо. Тогава тя се самопоглъща и самоунищожава. И всичко започва отначало. Може би… А има ли значение? Земята се върти и без да разсъждаваме върху дейността, която извършва. Всичко се случва въпреки и без нас. Без да се опитваме да разберем, без да задаваме въпроси и да си блъскаме главата в стената. И този текст, който пиша в момента е също толкова ненужен, колкото безбройните разсъждения върху вечните теми, които винаги водят до добре познатия ни омагьосан кръг. А и сигурно има няколко стотин дубликата на най-различни езици…

Всъщност, не исках да отварям такива тежки теми. Щеше ми се само да знам, ще съжалявам ли? Ако пропусна нещо сега, ще съжалявам ли? Винаги ли мога да се доверя на усета си? И как да знам, че не го бъркам със страх? Казват, че няма грешен избор. Така ли е? И друго казват – всичко с времето си. Нали? Понякога ми се ще мъничко повече да знам… Съвсем малко да съм наясно… Но предполагам, аз нищо не разбирам. И едва ли някога ще разбера. Какво пък, да бъде живот, а другото... после ще го мислим…