А насреща ми овците блеееят...

Днес участвах в два спора на две напълно различни теми, с напълно различни хора, на различни възрасти, с различен произход и лична история. Може би бързо щях да ги подмина и да забравя за тях, ако не се бяха случили в такъв кратък период от време и не бях направила връзка помежду им. Първият беше за нашумелия наскоро случай в Иран за поредната жена, осъдена да умре, пребита с камъни и за намесата на някои западни страни или, по-специално, тази на френския министър-председател (или президент, съжалявам, ако давам грешна информация). Въпросът беше, дали тази намеса е оправдана и дали трябва въобще да се случи. Имаме ли право ние като хора с друга култура, религия и разбирания за света да се изказваме по въпроси, които занимават вътрешната политика, закони и убеждения на която и да е друга общност или държава, в случая - тези на Иран? Имаме ли право да използваме вселенските или универсалните човешки права като аргумент, при положение че Иран има своя Коран като извор на знания?

Вторият спор, който водих, се отнасяше за друга, доста по-позната нам държава, която предизвиква смесени чувства у нас (а като казвам нас, имам предвид тези, които могат да разберат написаното). Ставаше въпрос за България. Или по-специално, културата на България. Или още по-специално, прословутите комици от телевизията, които всяка вечер приспиват децата вместо Сънчо. Братовчедка ми имаше нещастието да изкаже мнение, че въпросните комици качват нивото на простащината и глупостта на народа, вместо да използват името и известността си за това да го образоват и да разширят кръгозора му. Уви, както се очакваше, ние с нея дълго време блъскахме срещу бетонната стена на убеждението: "Защо да правиш нещо сериозно и смислено, при положение че обратното ти носи кинти?" И други аргументи валяха срещу нас. Например, "всеки човек може едно нещо и е напълно безполезно да пробва друго, след като от това само ще загуби" (говорим за пари, разбира се). Или, "хората са такива, те са простаци и си искат простащината; актьорите (актьорите!) зависят от публиката и трябва да се водят по нейните желания, ако искат да ядат".

И така и двата спора останаха отворени, без никакъв консенсус или поне следа от разбирателство да бъдат постигнати. И в двата спора имаше две напълно противоположни мнения, които нито за секунда не се преплетоха. В първия едната страна (трябва ли да спомена, че беше мюсюлманска? може би...) защитаваше гореизброените въпроси, а другата, представена в общи линии от мен, докрай им опонираше. А в грешка ли бях? Според мен, заради стремежа си да бъдем толерантни един към друг се превръщаме в пасивни непукисти, които гледат само в своята чиния и не се интересуват от свинщината около нея. Има ли право правителството на Иран да убива една жена (а всъщност хиляди) заради това, че е имала връзка с мъж след смъртта на съпруга си? И защо да не се намеси държавния глава на Франция например? Защо не се намесят повече хора? Не живеем сами на тази планета. Трябва да намерим начин да се движим заедно по пътя си, да имаме обща политика и обща човешка ценностна система. Обединение му е майката, а не "всяка жаба да си знае гьола".

А втория спор... Той от разговор за театър и простотия прерасна в истински просташки спектакъл, който привлече вниманието на мнозина случайни минувачи - дали заради непонятния за тях език, или заради височината на децибелите, не успях да разбера... Не успях да разбера и защо беше това недоверие във възможностите, които хората биха имали, стига да пожелаят. Но както и да е. Защо разказах всичко това и каква беше връзката между двете "дискусии"? Просто и двете ме оставиха без думи, показвайки ми колко са пасивни хората, колко упорито бягат от еволюция и развитие и колко ги е страх да започнат нещо ново. Недоумявам защо сме толкова праволинейни, толкова ограничени, толкова мързеливи и нехайни. И такива песимисти! Наистина сме много, наистина не блестим с кой знае какъв всеобщ интелект, наистина животът ни не е лек и е твърде кратък, но защо се отказваме от него без дори да се опитаме да го подобрим? Имаме толкова много възможности! Има толкова върхове, които чакат да бъдат покорени, толкова звезди, които чакат да бъдат стигнати, а ние вместо да полетим към тях, си седим под ниския си сламен покрив и си кротуваме. Не смеем да мръднем, да не би да го съборим и да останем под открито небе. Пази Боже да не ни навали дъждът! Та ние само да тръгнем под дъжда, Той ще ни пази. Но не тръгваме. Ние се скатаваме... Ето затова се ядосах днес!