Преди известно време навлязох в един нов свят. Свят с малки терасовидни къщи и къщи близнаци с еднакви входни врати, еднакви външни стени и еднакви кръгли комини. Свят, където никога нищо не се променя, където тревата грижливо се подстригва, а своеволията на храстите се подрязват в зародиш. В Илинг всички познават парка, познават канала, Бостън роуд и Бостън кафе. Знаят къде правят най-хубавите fish and chips и къде продават най-евтините плодове – по 18p ябълката. Знаят, че сутринта ще се събудят в South Ealing, ще отидат на работа в West Ealing, а после на пазар до Ealing Broadway. И така ще им минава всеки ден. Малко от тях ще се качат на единствената линия на метрото, която ги свързва с останалата част от града. Някои по-млади дори няма да са виждали центъра. Но за какво им е? Те си имат всичко в Илинг. Останалото е просто твърде далеч.
Безвремието е господар в Илинг. Там може с часове да седиш и да съзерцаваш зелената равнина пред себе си, и да видиш само двама-трима души, излезли на разходка с кучето. Може би и някой дядо с внучето си да играят крикет. Останалото ще е игра на вятъра с листата и от време на време писък на гарга. Нищо не е в състояние да накара времето да избърза. Дори червените автобуси, които по принцип фучат като бесни кучета по тесните лондонски улици, в Илинг някак се успокояват. Борбата по подземните тунели и надземните светофари е чужда за този свят. Тук никога нищо не се променя. Само сянката, която хвърлят облаците, и светлината, която слънцето успява да прекара между тях, ме карат да откривам по нещо ново всеки път, когато се връщам в Илинг. В този друг свят…
Няма коментари:
Публикуване на коментар