Сякаш заспивам, легнала на дъното на някоя лодка, приспана от монотонното лашкане на бурните води - като малко дете в своята люлка. Заспивам и се оставям на течението да ме отнесе, където пожелае. Потъвам в песни на музи и сирени и оглушавам за приказките на този океан от хора. А хората ме повличат. Носят ме на ръце и ме предават на следващия, както тълпа фенове носи дрогирания рокер-вокалист в американските фантазии. Изтласкват ме напред, както африканско племе изтласква красивата девица към шамана и я дарява с честта да бъде жертвоприношение на бога на дъжда. Водят ме, както се води сомнамбула. Носят ме, както се носи пеленаче. И за тях аз съм нищо - просто една самотна, изгубена лодка сред безкрая на океана. За тях е все едно дали са с мен, или без мен.
А аз лежа, удобно настанила се в своята лодка, спяща и сънуваща вече трети сън, и не се запитвам накъде ме води течението и дали някоя вълна няма да ме обърне заедно с моето удобно легло. Без да мисля, танцувам този танц на лъжата, заблудата и пиянството. Без да виждам, крача по пътя, който те ми чертаят. Без да искам, бягам далече от теб именно защото те няма... И се нося... Къде ще ме изхвърли водата? И защо небето е толкова злокобно чисто? Къде ми избяга мъглата? ...
Няма коментари:
Публикуване на коментар