Късна вечер в началото на първия пролетен месец. Между близките стени на малката ми стая въздухът е пропит с дъх на недокоснато червено вино. Задушливата миризма се разсейва от аромата на маслодайни рози, който пишещите ми ръце излъчват. Бездушните предмети около мен са застинали във вечното си съществуване. Карат ме да забравя за присъствието на времето, но то само се оповестява с монотонното тиктакане на часовник. Лъжливи стрелки. Само имитират живот. Жив е единствено пламъкът на самотната, мъждукаща свещ пред лика на Богородица с Младенеца на ръце. И далечният стон на забравена тръба. Последната изстрадана песен на отиващата си зима. Убита. Прободена с върха на всяко малко кокиче. Задушена от мириса на хиляди цъфтящи дървета. Удавена сред смеха на безброй радостни хора. Незабелязано изплакала и последната капка стопена снежинка. Цялата болка на света в тази последна, измъчена песен. И хиляди спящи хора, сънуващи пролет, забравили студения декември.
Сама със самотната свещ слушам и си спомням величието на чистата, бяла зима. Безследно заличена от времето.
Няма коментари:
Публикуване на коментар