Пейо Яворов
І
- Схвани духа на времената
и разбери живота нов;
Ще бъдеш близък на сърцата,
но пей ни песни за любов. –
Бъди свидетелка, о мила,
царице в моите гърди –
ти, чийто поглед – дивна сила,
над всяка моя мисъл бди...
И песните, що смисъл нямат –
свидетелствувай пред света, -
не са ли химни, пети в храмът,
в свещений храм на любовта?
ІІ
Защо след толкова възторзи
по хубавия идеал,
защо са тия детски сълзи
на малодушната печал?
Изпаднал си на зло в ръката...
Отвсъде гонен и презрян...
Що искаш? – Лъч на светлината
да е от бухали търпян?
Отбягвали те вси – тревожни...
И – никой да те утеши...
Какво! В пигмеи ли нищожни –
за грях! – съчувствие – души?
Да служим честно на доброто,
ти знаеш – чакат ни беди;
тогава – забрави теглото
и мъж действителен бъди.
ІІІ
Историята? – имена...
То – чет неизброима!
Войни. А всяка война
светило паметно си има.
Да, знам и други род борби, -
в тях виждам человека,
и хиляди са, може би,
онез, що слави щем до века.
Все пак – и тоя, що герой
в цял свят би прогласили,
попитал бих го – ами той
самия себе победи ли?
Че гледаш – храбрия борец –
зла страст го побеждава...
И често лавровът венец
глава престъпна украшава.
ІV
- Макар и тъй да бъде, - на твойте изпитания
да няма равни под небето, -
все пак, при сбора общи на хорските страдания,
ще бъдат капчица в морето.
- Съвет ли ще ми искаш? – вникни по-харно в нуждите
на твоя век, тъй много хвален –
и на бедите свои тогава ти, чрез чуждите,
ще видиш извора им кален.
И щещ глава издигна посред онеправданите,
че право - дълг, ще те повика,
край тружениците други, измежду нас избраните
на пот... с лопата и мотика.
V
...Не е за него дума! - говоря за тълпата,
за пъстрата оная, що пъпли по стъгдите
и празна се прозява: загледай се в лицата,
не са човешки - вълчи... Вълка - удри в зъбите!
А пък народът - знаеш: след ралото си ходи,
над калната мотика измъчен се привежда
и с брадва на ръката по мраз в горите броди, -
трудът му е утеха, трудът му е надежда.
Такъв го аз обичам: обичам го, не крия,
тъй както може само синът баща да люби,
с наивната му глупост и детска простотия,
с пороците му дребни и халосии груби.
Ала погледай, ето - обраснали с бодили,
обраснали с трънаци обширните полета...
все пак така те нивга не би се изтощили
и всякога са почва, от нищо неначета.
VI
Не ме е страх от хорски съд, присъда -
не всякога е прав света,
не ме е страх! - в тъмница нека бъда,
но... да мирува съвестта.
Че тя е страж, що крие се у нази -
дълбоко в нашите гърди,
мълчание незабелязан пази
и над постъпките ни бди.
Кръстосваме из пътищата разни
на тоя свят безгрижно ний,
а там, пред нас, под цъфнали съблазни,
погледнеш - примчица се крий.
И някъде... „Престъпнико нищожни!“ -
обажда се внезапен глас, -
„Престъпнико!“ - озърнем се тревожни
и потъмней светът за нас.
Затворим се: „Престъпник!“ - по стените
чертае някой адски дух;
избягаме: „Престъпник!“ - по стъгдите
и камъните шепнат вслух...
Не ме е страх от хорски съд, присъда -
не всякога е прав света,
не ме е страх, - в окови нека бъда,
но да мирува съвестта!

Няма коментари:
Публикуване на коментар