На Н., човекът, който ме научи да летя...

Във тиха зимна нощ, студена,
когато всичко вън е сгушено и притаено,
когато майчицата сложи бялата премяна
и скрие под полите си дете уплашено,
в такава тъмно-светла нощ,
когато халите не смеят да излязат,
да не би случайно с тиха мощ
тишината девствена да притеснят и да изгонят,
в такава приказна омая
сред изпаренията на загасена пещ,
в къща малка с едничка маса, в едничка топла стая
и на масата – едничката сълзяща свещ,
тих плътен глас молитвено-тихо нарежда
думи любовни в благодарно-безсловесен час
и заедно с него друга любов нежна се ражда,
първични пориви, изречени силно без глас.
Той отчаяно проси за капчица отговор-зов
и какви ли неща не ú говорú.
Тя, притихнала в отчаяна борба за любов,
безмълвно го моли да я спаси.

- Каква си ти? От де се взе? Кой вятър те домъкна?
Каква душа се крие зад тези очи?
Кога и защо в съня ми се промъкна?
Какво ми направи, кажи!
Какви са твоите тайни, защо ги криеш от мен?
Каква история къташ под свойте гърди?
О, моля те, призрачна, не отпращай ме тъй незаплатен.
Трябва да ми кажеш, разбери!

„Какво мога да кажа, страннико мрачен?
Моите трепети са далече от теб,
нямам място в света ти оплакан.
Любовта ми за тебе не пише куплет.”

- Защо не говориш? Та на тебе от Бога
е дадено с думи света да спасяваш.
Сам Той при мен те прати, защото аз те измолих,
защото си чудо – ангел в съня ме намерил.
Слушай ме, чудо невиждано с невиждана сила,
което чудоловецът безпогрешно улови.
Слушай внимателно, слушай ме, мила.
Слушай съдбата ми, мъчна, уви.
Аз откакто се помня водя битки със злото.
Гоня демони черни по черни земи.
На Божието име и името на доброто
посветил съм делата и живота си.
И сега те открих, и сега ще сме двама,
и сега душата ми бедна ти ще спасиш.
Защото за обич граници няма,
а аз те обичам. Ще ме обикнеш ли ти?

„Недей да изричаш толкова смело
тез думи святи в измамната нощ.
Мойто сърце друг път е поело,
а ти в дома му си гост.
Не мисли, че не искам да ти помогна.
О, как бих желала твоят ангел да съм!
И как бих се радвала с теб да надмогна
всички злини. Искам да бъда твоя сън.
Твоите битки са мои и също
като теб боледувам от човешката сган.
Но, прости ми, е ли присъщо
за любов да говориш толкоз припрян? ”

- Мълчиш. Не разбираш словата.
Чужд е за тебе моят език.
Глупава си! Аз ти дарих небесата!
Аз ти дадох крила, с тях да летиш!
Аз ти прошепнах в ухото световните тайни,
защото си ангел на мойто небе.
Но прости ми ангеле, понякога забравям
това, че си все пак и дете.
Не чуваш, дете, безпомощен вик,
ушите ти глухи са за моята песен.
Припознал съм се в тоя ангелски лик.
Лъжовен е бил сънят ми небесен.

Тези думи изрече. Потрая още миг,
напрегнато вперил очи си във ней.
После наведе глава, палтото облече,
а тя тихо прошепна:
- Недей.
Жива радост по тялото му плъзна
и всяка клетка у него зарази.
Очакващо, с поглед жаден я стрелна,
готов с вселенски истини да го срази.
Тя, в отговор прост, безмълвно се усмихна,
милва го нежно с топли очи.
После още по-нежно рамото му докосна
и все тъй мълчи ли, мълчи.

„Тишината е нашата благословия,
в нея можеш да чуеш най-силния зов.
Преди мен да гледаш, нея обикни я,
пък тогава говори за любов.”

- Някой ден ще убиваш с тези очи
или рани смъртоносни с тях ще изцеряваш.
Какво ли те кара така да мълчиш?
Не ти се говори или от мен се притесняваш?

„Прекрасен, неземен човеко, от де
черпиш толкоз ненужни въпроси?
Колко хиляди чувства у теб
хвърчат в най-различни посоки!
Колко мъчна седи красивата усмивка
на това леко повяхнало лице…
И колко будно се молят и търсят очите
на едно вече пораснало момче…
Как ме гледаш! Нима очакваш, че нося
спасение за твоя мъчен живот?
Колко чудно! Та аз самата се лутам
объркана, търсейки своя кивот.”

- Красиво момиче, дъхът ти ухае
на рози свенливи и утринна роса.
Погледът тъжен тъй е омаен,
дори да го криеш под дълги коса.
Тъй младо сърце бие неистово лудо
под плахия чар на младежки гърди.
Каква невиждана гледка! Какво нечувано чудо
освети самотата на пътя ми!

Стъпка назад и поглед наведен
подтикна инстинктът човешки.
Внезапно загуби се пламъкът бледен
на малката свещ от лицето потайно.
„Какво ти говориш? Едва ме познаваш!
Лудост безпределна владее мисълта...”
- Защо се боиш? Защо така бягаш?
Та ти най-добре познаваш любовта!

„Гледаш ме жадно, тихо и кротко,
преливат от нежност големи очи.
Гледаш направо, проникваш дълбоко,
стопявайки бавно мойте брони-гърди.
Ума те отрича, крещи: стига, недей,
ходилата напират далеч да избягат.
Сърце не се спира, но да изскочи не смей,
нали все пак на друг се е дало.
Усещам върху си нещо тихо пълзи
и кара всеки косъм по мен да настръхне.
Дали това не са твоите топли очи?
Ако ги срещна, ще ли страх да притръпне?”

Скрити във мрака, две очи се надигат
и вперват в лицето от мъка изкривено.
В миг се те влюбват и в умиление застиват,
готови смело напред да пристъпят.

- Лъжлива си. Толкова много лъжлива.
Играеш на топка със мойто сърце.
Подхвърляш нехайно с грижа фалшива
цялата обич на това нещастно сърце.
Всичко по теб е лъжовно,
измамна си от глава до пети
и това, което правиш е толкова грозно.
Ах, как добре ги зная тези жени!
Познавам номерата и всичките лъжи,
зная, че не сте способни на любов.
С теб ако остана, ме чакат само беди,
тепърва предстои ти да сееш зло!

- Защо така говориш? –
едва се дочу разтреперания глас.
- Нима устата си отвори?
Какъв е този жест, госпожице, от Вас?
Нима заслужих тази привилегия?
Да слушам поредните мръсни лъжи?
Има грешка във Вашата стратегия –
аз не ставам на играчка за жени.
Нима си мислиш, че си ме омотала
във своите лепкави мрежи? Ха!
Махни се, усойнице! Не си познала
С мен ще си играе!
- Не правя това.
- Сега вече говориш. Хайде, разказвай!
Приспи ме с песни и змийски език!
Говори ми, Шехерезада, говори и намазвай,
намазвай с вар тези мои очи.
Излъжи ме! Кажи, че ме обичаш,
че си ме очаквала толкова години –
още като мъничко момиче.
Кажи ми, че шепнеш нощем мойто име.
Кажи, че ме желаеш, говори ми, Дулсинея.
Кажи ми, че мечтаеш само тебе да обичам.
Кажи ми само дума! Ах, как за теб копнея!
И как те бих обгрижвал…

само дума… само дума…

. . .

- Създание крехко, какво ми направи?
От де се взе тази невиждана сила?
О, прелестна моя, кажи, че забрави,
че всяка лоша дума от себе си скрила!

Бледа длан погали лицето
с тиха грижа и нежна любов.
Плахи устни допряха очите.
Две души се сляха в едно.

- Нали разбра, че съм чудовищно влюбен в теб?
Че те търсих толкова време?
Че бих сторил всичко за теб?
Че ме отърси от тежкото бреме?
Ти прогони всички зверове,
с които се борих хиляди години.
Нас ни делят векове. Векове!
А ти изтръгна всички злини…
Правиш ме добър човек…
Затова те обичам…
Правиш ме да обичам хората, да виждам във всекиго теб…
Затова…
Когато кажеш, си отивам.
Ще разбера ако не искаш…
- Недей да си отиваш.
Аз също те обичам.
„Аз също те мечтая и също те сънувам,
и също аз копнея за всяка твоя дума.
Не съм го пожелала и още се бунтувам,
но кое сърце ли слуша ума?
Не аз съм чудо, ти си ми спасител,
ти ме намери, когато ме нямаше
и стана моят ангел-хранител,
а снегът ни затрупа и вятър навяваше.
И тук във нашето убежище,
сред светлината на едничката сълзяща свещ,
далеч от на хората брътвежите,
аз се влюбих и се влюбих в теб.
Да, обичам те! И искам да го изкрещя!
Макар безумно и нередно, и нелогично,
аз обичам те! И не мога, не мога да се спра.”