Чудо

...Когато навън студът сковава вековните дървета така, че кара безмилостния вятър да свисти, преминавайки покрай замръзналите клони, аз намирам малко, топло кътче на света. Сгушвам се в скута на топлината и скривам в пазвата си светлина, за да не привлича внимание сред синята, стихийна нощ. Пазя я от алчността на подивелите безумци и чакам някой лек дух, поръсен със сребрист прашец, да дойде, за да я споделя с него. Тогава пулсиращата светлинка с шмугва в уюта на протегнатите длани и духът отлита. А аз оставам, сгушена в скута на топлината. Чакам следващия дух. И той отлита с малка светлинка в шепи.
Никога не им завиждам за това, че могат да летят. И защо да го правя? Та аз в пазвата си крия светлина и всеки дух ме приближава, за да има част от нея. А когато синя хладина се заизвива по тревата и вятърът шуми в листата на дърветата, сребристите души летят в небето и там мъждукат малки светлинки...